Хоспитализация и денят на операцията при Професор Тончев

В очакване на операцията при Професор Тончев бях инструктиран от Доктор Трандафилов да се ява на 15.02.2026 до 12:00 за хоспитализация в УМБАЛ "Медика".

 

Хоспитализацията

Приемът в събота и неделя се извършва в кабинет 112 въпреки, че Лицево-Челюстна Хирургия си има свой приемен кабинет (к.115) и манипулационна зала. Чакам си реда (имаше около 3-4 пациенти преди мен) и съм инструктиран на една бланка да попълня три имена, телефонен номер, телефонен номер на близък и какъв Ви се пада (мисля, че е важно да помислите кой да е това). След не много чакане съм извикан...

Мед. сестра Саша Хикова (много съм й благодарен за подхода по, който ме предразположи към манипулациите) при споменаването, че съм "drama queen" се отнесе с разбиране и всичко мина без капчица стрес. Понеже планирах да работя и си взех цялата апаратура помолих да поставят абуката на лявата ми ръка пред лакътя, а не на обратната страна на дланта. Мислех си, че ще щъкам по клавиатурата (уви не се получи).

Съпроводиха ме до палатата и ме настаниха. Понеже в стаята имаше две млади момчета, едно от които Украинец (не говореше български) така разбрах, че някои от медицинските служители говорят руски.

Впоследствие запознанство, бла-бла-бла и време за сън. А как се спи когато за пръв път си в болница?

 

Денят на операцията (16.02.2026)

Вследствие на работата си аз станах "човек сова". Лягам си около 3 - 4 часа сутринта и ставам около 11 - 12 часа. В продължение на повече от 20 години биологичният ми часовник се е калибрирал за това и хоп в 5:35 санитарката влиза, светва всички лампи и почва да чисти. Направо съм бесен. Разбира се, че изразих негодуванието си на, което женицата ми отговори, че си върши работата и трябва палатата да се подготви за визитация. Завих се през глава и се надявах да поспя. Е, не стана.

Замисляйки се колко егоистично постъпих с нея, през следващите дни на два пъти й се извиних за моето глупаво поведение. Все пак тя беше права. Много съжалявам, че не погледнах баджа й и не я попитах за името (не е нито Гюлче, нито "много слабата" санитарка). Извинявай още веднъж.

Професор Тончев и екипът при визитацията

Около 06:45 се чува някакво раздвижване в коридора и хоп една дузина лекари и медицински сестри влизат в стаята начело с Професор Тончев. Задаваха въпроси на всеки в палатата и си записваха нещо.

Професор Тончев: "Айдън, как си?"

                               Аз: "Бомба"

Професор Тончев: "Днес ще те оперираме."

                               Аз: "? ! ? ! ? !" - (отново)

Прегледа още веднъж "онова нещо" и каза "Готви се".

 

Най дългите минути в болницата

Даже не мога да си спомня, какво съм мислил през този период. Една медицинска сестра ми каза, че съм запланиран като втори пациент за операция. Дочух от разговорите им, че преди мен има някакво дете, което малко ме поуспокои. Макар и да не касае мен за детето ще допълня отделно в "За детето", защото поведението на определена двукрака биомаса ме довежда до ярост.

 

Към операционната (около 08:30)

Около (може би) осем и нещо дойде медицинска сестра, донесе някаква разрязана отзад синя дреха и ме инструктира как да я облека (по боксерки). Каза ми да побързам, че няма време. Оказа се, че детето още не е готово за операция и се наложи аз да "прередя".

Вървя след нея към операционната... Малееее, колко къс коридор. През една врата виждам познатата от телевизора маса и кръглите лампи отгоре. Влизам през вратата и си казвам иронично: "Я съм мама питбул" (един от любимите ми филми). Един от екипа (млад с обеца на лявото ухо, чието име все още не знам се обръща към мен): "Давай питбуле, че няма време".

Лягам на една странна "маса" под формата на човешкото тяло (за главата, краката и ръцете отделни разклонения), много ми беше интересно, но нямах никакво време да разгледам.

Докато ме връзват, поглеждам надолу вляво - една медицинска сестра (блондинка, видимо опитна) стои зад някаква мобилна стойка, предполагаемо с инструментите, с които ще ме "чегъркат". Имам дългогодишна приятелка, която е операционна сестра и от разговорите с нея малко или много мога да я отлича. Това е била операционна сестра Велкова.
Поглеждам наляво и друга сестра връзва някякъв "маркуч" към абуката ми - с периферното си зрения ми се стори, че е брюнетка, но не можах да се фокусирам, защото пред очите ми се появи поредното лице с медицинска маска и "онова нещо". Под "онова нещо" имам предвид прозрачното чудо дето се слага на носа и устата когато упояват във филмите. (Надявам се не си мислите, че не мога да му намеря наименованието).

Мъж с очила (анестезиолог Доктор Селиман), с интересни татуировки по шията (които не ми даде време да разгадая) поднася "онова нещо" и казва - "Давам само чист въздух" след това произнася някакви медицински "заклинания" към анестезиологичната сестра ("брюнетката", която впоследствие се оказа анест. сестра Георгиева) и отново се връща към изходната позиция ("Давам само чист въздух"). От моето обкръжение знам, че анестезиолозите са отделна "каста" лекари. Явно всеки си има своите прийоми. Интересни са разговорите с тях, препоръчвам ви да опитате. Не си спомням да е потретил: "Давам само чист въздух".

През целия този период не съм видял нито Професор Тончев нито Доктор Трендафилов. Предполагаемо и тях като мен са ги "подготвяли" за операцията (нали така показват по филмите)

 

След операцията (около 12:30)

Събуждам се и се чувствам малко замаян. Искам да стана, но медицинска сестра Реми строго ми забранява даже да се повдигам. Като в детска кошара перилото е вдигнато и си викам: "Щом не мога да ставам ще си поспя и без това снощи не се наспах". "Да" ама "Не". Лежах като пън цели два часа, а как ми се пушииииии...

Аз съм човек, който не може да остане бездеен дори 15 минути. Откачам от скука. Задължително трябва да си ангажирам ума или ръцете с нещо. Затова по принцип не обичам отпуски и празници, а сега вече и болнични. Тук ме заковаха за два часа в леглото.

Устата ми е изтръпнала и не мога свободно да говоря. И мозъкът ми е "изтръпнал", но не достатъчно за да не осъзнавам бездействието. Просто тъпо (като диня) трябва да лежа два часа. УЖАС.

Поглеждам телефона: "Слава Богу минаха два часа" и решавам да стана. Докато анализирам найлоновата тръба с червената течност в нея (откъде излиза, къде отива и т.н.) и "бидончето" в края й решавам да седна. Не усещам никаква болка, вече съм с по-бистър ум и решен да стана да се облека и да ходя да пуша. Откъде пак се взе тази Рени. На въпроса й: "Какви са ми намеренията?" аргументирано отговарям, че минаха два часа, че съм добре и мога да ставам, че даже отидох до тоалетната ... накратко всички аргументи подкрепящи моето желание да изляза. "Да" ама "Не".

Мед. сестра Рени: "Айдън още два часа не можеш да пушиш"

                               Аз: "Не ми се вие свят. Много съм добре. Супер съм."

Мед. сестра Рени: "Не искам да припаднеш долу!"

                                Аз: "Знам всичко: дръпване и студ = свиване на кръвоносните съдове и т.н. Ще бъда внимателен."

Мед. сестра Рени: "Повтарям, никакво излизане още два часа! Разхождай се в стаята." - така и стана.

4 часа след операцията облечен/навлечен излизам в коридора с намерението да сляза да пуша и ме засича Доктор Трендафилов.

Доктор Трендафилов: "Ти къде така?"

                            Аз: "Докторе разрешете гарнизонен отпуск поне за една цигара."

Доктор Трендафилов: "Добре, но без да напускаш гарнизона"

Предният ден след хоспитализацията разбрах, че няма как да купя вода (вендинг апарати има всякакви, но аз не държа монети в джоба си) и реших да отида до мола (близко е). Наложило се дежурният лекар (ако не ме лъже паметта Доктор Василев) да каже на сестрите да ми звъннат по телефона за да се прибера за визитация. Срам и позор. Може би това е било споделено с Доктор Трендафилов (само предполагам).

 

Какво чувствам вечерта след операцията?

• Чувствителност: Силно изтръпване в дясната страна на лицето, което започва от средата на слепоочието надолу към средата на бузата и захапва 1/3 от устата.
• Болка: Абсолютно никаква, дори и на мястото на дренажа (ако не го опъвам).
• Дискомфорт: Дразни ме тази лепенка и този маркуч. Няма къде да закрепя "бидончето" в края му.
• Хранене: Без проблем, а и донесоха любимата ми манджа: картофена яхния.
• Говор: Вече без никакъв проблем. Започнахме с политиката с Бате Жоро (Жорка привет, дай на колегата една лопата докато му гледаш сеира си зазидай пещта за агнето).
• Настроение: Перфектно. Аз съм на мнение, че, ако сам не си го направиш никой няма да го направи за теб. Вечен позитив и оптимизъм.
• Очакване: Още от влизането бях с положителна нагласа и след като анализирах състоянието си непосредствено след операцията, бях на 100+ процента уверен, че Професор Тончев, Доктор Трендафилов и целият екип са положили всички усилия и резултатът е НЕВЕРОЯТЕН. Според информацията, която успях да набера, след такава 3 часова операция би трябвало (средно статистично) да имам частична парализа за около седмица - две. Супер съм като стартова позиция. "4. Какво научих".